Семейство, децата и агресията

Семейството е един от най-важните фактори влияещи върху агресивността. От него в най-голяма степен зависи наличието или липсата на агресивно поведение в детето. Когато семейството прилага неправилни методи на възпитателно въздействие (прекалена родителска амбициозност, свръхизисквания, ограничаване на самостоятелността, незачитане на детските интереси), то оказва негативно влияние върху поведението на детето.

Независимо, че много от родителите съзнателно ограничават агресивността и то с вътрешна убеденост, в малкото изключения на съзнателно подкрепяне на агресивността – в случаите когато детето трябва да се защити, те могат несъзнателно да формират агресивно поведение. Формирането може да стане по няколко начина:

– чрез собствения модел на поведение, с оценките към различни форми на насилие и тяхното изразяване или чрез собствените си предрасъдъци;
-чрез непълноценни емоционални отношения – недостатъчното познаване на детето, нeчувствителност към това което прави, незнание за връзките му с другите деца, за поведението му. Както студеното, неприемащо отношение, така и безразличното, намаляват чувството за безопасност у детето и са източник на агресивно поведение.
-чрез неефективния родителски контрол или непоследователността на действията на контрол.Тя би могла да бъде:
– вътрешна непоследователност – когато родителят реагира различно на едно и също неприемливо поведение на детето. Така то се научава да използва агресивното поведение като манипулативно средство.

– външна непоследователност – когато различията са в поведението на самите родители и другите участници във възпитанието на детето.
Ранните жизнени преживявания и опит са определящи за агресивността. Подтиснатите, бити или малтретирани деца израстват след това често като родители, които малтретират собствените си деца.
При несполучливите бракове страхът, депресията и тревожността пораждат безпокойство и създават пропаст между членовете на семейството. Най-често изкупителните жертви в такива семейства са децата, в които родителите буквално се хващат като „удавник за сламка”. В семейство, където липсва хармония и сигурност,а преобладават прекалена взискателност, властност или бързо отстъпване пред детската агресия, детето противодейства с агресивни прояви. Тези прояви най-често са бягство от дома, явна омраза към родителите, лицемерие и др.
Ако разгледаме основните подбуди за проявата на агресия от гледна точка на семейството ще се окаже, че то може да влияе на всяка една от тях.

Наличието на значими модели за подражание. Родителите са такива модели , особено за децата в по-ранна възраст, и ако са склонни да проявяват агресия, децата имитират това поведение, смятайки го за успешно.
Неприятно, негативно поведение. Например строгия, деспотичен модел на възпитание или менторското отношение. Колкото повече такива провокации получава детето, толкова по голяма е вероятността то да реагира агресивно.
Външни стимули. Ако например детето е заплашвано с нещо( пръчка или друг предмет) и той присъства в дома, макар и никога да не се използва, той се възприема в агресивен контекст.

Инструкции от страна на авторитети. Авторитета, в този случай –родителя поема отговорност за агресивните действия.
Ексцентрични убеждения. Ако родителите демонстрират някакви изкривени тълкувания на моралните норми – дискриминационни например, детето ги приема за свои.
По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, тя може да бъде подбудена дори и сама от наблюдението на агресивни модели. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции. Децата следват заучените от родителите си „ролеви модели”.
В изследване направено от представители на МК за БППМН в гр.Панагюрище са установени следните зависимости между възрастта , влиянието на семейството и агресивността при децата:

По- малките деца обичат семейството и живота в него и показват висок процент на вина след агресия.Това е времето, в което ако детето е обект на насилие или наблюдава насилие в семейството, то оказва огромно влияние върху формирането на личност с висока агресивност.
Във възрастта около 12 години децата започват да се затварят в себе си и да се отнасят по- недоверчиво към родителите си. Започват да търсят авторитети извън семейството.
На 13- 14 годишна възраст децата стават раздразнителни, но и по- общителни. Често критикуват родителите си и имат нужда да утвърдят независимостта си. Показват средно ниво на обща агресивност.
На 14 -15 години децата проявяват апатичност, но и потребност от вербално разтоварване, поради което се наблюдават високи стойности на вербална агресия както при момичетата, така и при момчетата. Отдалечават се от родителите си.
При 15- 16 годишните нивото на агресивност спада до умерено.

В края на пубертетния период – 16- 17 години се отчита отново високо ниво но агресивност, като най – висок е процента на агресивното недоверие и раздразнителност. Демонстрираната в този период агресия е свързана със строгостта, която родителите са проявявали десет години по- рано.
В изследването са включени и деца от дом за деца без родители. При тях е установено доста по-високо ниво на обща агресивност – 72% при момичетата и 59% при момчетата, което е още едно доказателство за решаващата роля на семейството. Единствено при тези деца се проявява и висок процент на ревност и омраза. Това се обяснява с факта, че те са лишени от родителско внимание, чувстват се отхвърлени и затова използват агресията като вид защитна реакция.

Като цяло резултатите от това изследване показват средно ниво на агресивност, като изразено в проценти при момичетата то е по- високо – 58%, отколкото при момчетата – 54%. Може да се направи извода, че момчетата са все по-зависими емоционално от майките си, а момичетата все по-често се проявяват като мъжкарани.
Според Арънсън намаляването на човешката склонност към агресия е цел, която си заслужава усилията. В семейна среда могат да се прилагат различни методи:

Разумът – използването на логични аргументи за опасностите, свързани с агресията и с това, до какво може да доведе тя.
Наказанията – родителите, които използват сурови наказания, най- често възпитават крайно агресивни деца. В някои случаи наказанието може да бъде полезно, ако се прилага мъдро, в атмосфера на сърдечност и грижовност.
Наказване на агресивните поведенчески модели –агресивността на детето би могла да се намали, като му се показва агресивен модел, който свършва зле.
Награждаване на алтернативни поведенчески модели –похвала и награда за всяко неагресивно поведение. Така децата разбират, че не е необходимо да бъдат агресивни, за да им се обърне внимание.
Личния пример на родителите –детето започва да разбира духа на взаимоотношенията в семейството твърде рано. Резултатите от изследванията показват, че още на 7-месечна възраст то долавя характера на вътрешносемейните отношения. Ако детето привикне да схваща агресивността като поведение, което помага в постигането на успех и разрешаването на различните междуличностни проблеми, тогава то не би се променило. Но ако в семейството се наблюдава едно възприемане на агресивността като недостойно поведение, нараняващо и оскърбяващо другите, тогава тя би могла да се ограничи по няколко начина:
-чрез заместване на агресивните поведения с неагресивни- или изразяване на гнева в приемлива форма;
-чрез промяна на атрибуцирането – непрекъснатото приписване на враждебност в действията на другите се заменя с доброжелателност;
– чрез проявата на емпатия. Норма и Симор Фешбах откриват отрицателна корелация между емпатията и агресивността у децата. Колкото повече човек е способен на емпатия, толкова по-рядко прибягва до агресивни действия. А най-лесния начин да се научат на това е, когато в семейството цари атмосфера на емпатийност.

Върху просоциалното поведение на децата влияние оказва алтруистичното поведение на техните родители, а така също и отношението им към тях.
В изследване на Арънфрийд и Паскал (1965) се доказва, че деца могат да бъдат обучени на алтруистични действия, носещи удоволствие за друг и имащи за последица лична загуба за тях самите.
В своята теорията за социалното учене А.Бандура твърди, че агресивния модел може да се усвои чрез наблюдаване на такива прояви, които не се наказват и се награждават. Но той не е ригидно господстващ, а може да бъде изоставен и да се усвои друг, който да бъде социално приемлив. Тук се открива и решаващото влияние на семейството върху социализацията на агресивното поведение.
В съвременните икономически условия у нас се променя структурата и типологията на семействата, засилват се и процесите на отчуждение поради материални затруднения и липса на валидни за обществото ценности. Конфликтността в семействата също нараства. Типичната за миналото патриархална семейна атмосфера със силна междуличностна привързаност се губи.

Намалява времето за контакти между родители, деца и по-далечни родственици. Нетипични за нашата култура начини за комуникация заемат свободното време на подрастващите. При това върху него не се упражнява достатъчен обществен и родителски контрол. Като резултат от съществуващите тенденции се наблюдава ескалираща агресия в поведението на децата, в отношенията помежду им и към възрастните. Как да се противодейства на тези тенденции? Един от най-сигурните начини е чрез взаимоотношенията в семейството. Те са пръв образец на междуличностни отношения. Именно заради това детето пренася в други житейски ситуации начина на общуване, който е възприело от своите родители. Как детето ще общува по-късно с другите хора, със своя бъдещ съпруг или съпруга- това до голяма степен зависи от семейството, в което расте. Мнозина психолози са стигнали до извода,че характерните особености на семейните взаимоотношения се вкореняват в поведението на детето и създават модел за неговите по–нататъшни отношения с околните. Макар, че върху социализацията на агресивното поведение влияние оказват и други фактори –училището, обществото, медиите и др., семейството си остава най- мощния от тях.